Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"Преди половин година се отказах от място в Софийския университет, за да остана в селото и да сменя пелените на дядо си. Миналата седмица той самият ме закара до автогарата и каза: „Върви да учиш. Аз ще се справя.“ Казвам се Димо. На 22 години съм. Живея — или по-точно живях целия си живот — в село близо до Пловдив, с дядо ми Георги. Той ме отгледа. Не майка ми, не баща ми — дядо ми. Майка ми замина за София, когато бях на четири години. Обаждаше се по Коледа, после все по-рядко, после спря. Баща си никога не съм познавал. Този, който ме изправи на крака, беше дядо Георги — бивш тракторист от местната кооперация, ръце като лопати, глас като трактор. Водеше ме за ръка до училище, проверяваше ми домашните, въпреки че сам беше завършил само четвърти клас, правеше ми чорба в съботите и казваше: „Димо, момчето ми, учи. За да не чупиш гърба си като мен.“ И аз учих. Завърших средното училище в Пловдив с добри оценки. Кандидатствах за инженерство в Софийския университет — една от най-добрите инженерни програми в страната. И влязох. Със стипендия. Първият от нашето село от двайсет години, който влезе със стипендия в университета. И две седмици преди да замина, дядо падна в двора. Намерих го до купчината дърва. Не можеше да стане. Не беше подхлъзнал — коленете му отказаха. Вдигнах го — осемдесет килограма — занесох го вкъщи на ръце и той плачеше. Беше първият път в живота ми, в който видях дядо да плаче. Не от болка. От срам. „Извинявай, момчето ми. Извинявай.“ Коленете на дядо вече го болеха отдавна. Около десет години. Той винаги отхвърляше въпроса — „ще мине, аз съм Георги, бик не ме е съборил, а едно коляно ли ще ме събори?“ В окръжната болница в Пловдив направиха рентгенови снимки. Лекарката — уморена жена, говореше без церемонии: „Гонартроза трета степен. И двете колена. Хрущялът е свършил. Трябват протези, иначе след година ще е инвалидна количка.“ Попитах за цени и срокове. По здравната каса — листа на чакащите почти три години. В частна клиника — седем хиляди лева за
