Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"Карам такси из София от деветнадесет години. За това време съм возил пияни, родилки, една жена с папагал в клетка и един дядка, който ми обясняваше два часа как се прави ракия от дюли. Мислех, че нищо повече не може да ме изненада. А после започнах да возя стареца от „Лозенец"". На осемдесет и две е. Качва се в колата сам. Без бастун, без чужда помощ, без онова мърдане, с което се качват връстниците ми. Разбрах го случайно — поръча курс до Военномедицинска академия. Обикновен курс. Спрях, излязох да му помогна — а той вече отваряше вратата и сядаше на задната седалка. Право, спокойно. Закопча колана с едно движение. Погледнах ръцете му — нито трепер. Погледнах лицето — бръчки, разбира се, но очите ясни, бистри. Очите на човек, свикнал да мисли. Попитах: „Извинете, а колко сте на години?"" Усмихна се и каза: „Осемдесет и две."" Едва не влязох в стълба. Казвам се Любомир. На 54 съм. Карам такси — вече казах. Имам жена Маргарита, две пораснали деца и колена, които всяка сутрин ми напомнят, че не се подмладявам. Лявото коляно хрущи, когато ставам. Дясното — когато сядам. Гърбът боли вечер толкова, че слизам от колата буквално на части. Жена ми казва: „Любо, иди на лекар."" Аз казвам: „Какъв лекар, Маги, това е възрастта."" Петдесет и четири години. Възрастта. А тук човек — на осемдесет и две — сяда в колата ми по-леко от мен. По пътя заприказвахме. Попитах го с какво се е занимавал. Каза: „Бях инженер в завода. Четиридесет години. Излязох в пенсия на шейсет и две. Двадесет години вече нищо не правя — само се разхождам."" „Само се разхождам"" — на осемдесет и две. Аз на петдесет и четири слизам на втория етаж за поща и се хващам за парапета. Казва се дядо Методи. Методи Кръстев. После го потърсих — нищо специално, обикновен човек, не е професор, не е знаменитост. Бивш инженер от завода за електромотори в Кремиковци. Пенсионер. Живее сам в „Лозенец"", жена му починала преди осем години. И на осемдесет и две клякаше. Започнах да го возя редовно. Два-три пъти
