Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"На 72 години съм. Преди шест месеца аз и жена ми се преместихме в дом за стари хора. Сами. Доброволно. Без да кажем дума на децата. Сега ще ви разкажа защо го направихме. И как завърши всичко. Жена ми се казва Величка. Заедно сме от 48 години. Запознахме се на сбор в Велико Търново — тя беше на деветнадесет, аз на двадесет и една. След една година се оженихме. Родиха ни се две деца — синът ни Пламен и дъщеря ни Десислава. Отгледахме ги. Изучихме ги. Изпратихме ги в големите градове. Пламен сега е в София, работи като инженер. Десислава в Мюнхен — замина преди осем години, счетоводител е в немска фирма. И двамата имат семейства, деца, кариери. Обаждат се веднъж седмично — „Как сте, мамо и тате?"" — „Добре, деца. Всичко е наред."" Винаги казвахме „добре"". Дори когато съвсем не беше добре. Всичко започна преди седем години. Величка работеше на пазара във Велико Търново. Зеленчуци, плодове, цял ден на крака. Един ден се прибра и каза: „Стояне, гърбът ме боли. Сигурно съм вдигнала нещо тежко."" Казах: „Почини си, ще мине."" Не мина. След месец не можеше да спи от болка. Събуждаше се нощем и тихо плачеше в възглавницата. Мислеше, че не чувам. Но чувах. Всяка нощ. Заведох я на лекар. Рентген, ядрено-магнитен резонанс. Дискова херния, две издатини, притиснат нерв. Предписаха таблетки — 80 лева на месец. Пи ги шест месеца — никакъв резултат. После инжекции. Курс — 250 лева. След курса стана по-зле. Гърбът се заклещи, не можеше дори да се обърне. После физиотерапия. 30 лева на сеанс. Ходи три месеца. Платихме 700 лева. Резултат — нула. После неврохирург. Каза: „Трябва операция. Около 8 000 лева в частна болница. Но на нейната възраст — има рискове. Може да остане парализирана."" Величка отказа. Уплаши се. Разбрах я. След три години краката ѝ започнаха да отказват. Първо се спъваше. После падаше. Веднъж падна в банята — чух крика, затичах се. Лежеше на плочките, плачеше. От този ден започнах да я нося. Сутрин — от стаята до банята. Миех я. Обличах я. Носех я
