Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"Дядо ме къпеше в поцинкованото корито на двора, на слънце, и ми пееше нещо без думи, докато ме сапунисваше. После ме увиваше в хавлия и ми плетеше плитките с ковашките си пръсти — накриво, но плетеше. Аз бях на четири години. Сега аз съм на двайсет и три. И аз го къпя. И той плаче. Казвам се Гергана. Живея в Строево, община Марица, Пловдивска област, с дядо Кирил. Той ме отгледа. Не майка, не баща — дядо. Майка ме остави при него, когато бях на две, и замина за Италия. Баща си не съм виждала — нито снимка има. Дядо беше ковач в селската работилница, после трийсет години поддръжка в захарния завод. Ръцете му са като чугун — палецът на лявата ръка е сплескан от чук, ноктите на два пръста никога не пораснаха нормално. С тия ръце ми плетеше плитките всяка сутрин преди училище. Ходеше на родителски срещи и сядаше сам, между майките. Учителката веднъж го попита: „А майката на детето?"" Той каза: „Аз съм майката."" И повече никой не попита. Когато станах на дванайсет и ми потрябваха неща, за които едно дете не пита дядо си, той отиде в аптеката в Раковски, застана на опашката между жените и купи каквото трябва. Върна се, остави пакета на масата, каза „ако не знаеш нещо, питай леля Тинка"" и излезе да цепи дърва. Тогава не разбирах колко му е струвало това. Сега разбирам. Учих в Пловдив, за счетоводител. Работя онлайн, което значи, че мога да работя отвсякъде. И слава богу. Коленете на дядо тръгнаха надолу преди пет години. Ковашкият занаят и трийсет години бетон в завода си взеха своето. Отначало куцаше. После вървеше с бастун. Миналата есен падна в двора и оттогава не стана сам. Артроза трета степен, двете колена, хрущялът е изтрит — така пишеше в снимката от Пловдив. Лекарката каза: протези, иначе количка. Дванайсет хиляди лева коляното. По Здравната каса — три години чакане. Пенсията на дядо е петстотин и десет лева. Аз изкарвам колкото изкарвам. Затворих лаптопа и останах вкъщи. Не съм се отказвала от нищо голямо — просто спрях да живея своя живот и започнах
