Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"Отказах операцията девет часа преди анестезията. Трябваше да оперират мен — неврохирург с трийсет години стаж. Документът за отказ стои в чекмеджето ми. Написах го сам, на ръка, в единайсет и половина през нощта, в лекарския кабинет, в който прекарах двайсет и две години. Със собствения си почерк, с който трийсет години подписвах оперативни протоколи. Казвам се Радослав Николов. На петдесет и осем години съм. Неврохирург съм. Трийсет години оперирам гръбнаци в София. Не бях броил операциите си, докато не започнах да пиша този текст. Преброих ги. Над три хиляди и осемстотин. Три хиляди и осемстотин души, които съм отварял. И знам за гръбначния стълб едно нещо, което казвам на пациентите всеки ден. Трийсет години го казвам. Връщане назад няма. Разрушеният диск не се възстановява. Изхабеният хрущял не нараства. Единственото, което медицината може да направи, е да отстрани онова, което притиска нерва, и да фиксира онова, което се клати. С метал. С винтове. С кейджове. Вярвах в това. Така ме учиха в София, а после на специализацията в Австрия. И го предавах нататък — на две поколения млади лекари, които днес оперират в тази страна. А после на мен ми потрябва операция. Ще разкажа по ред, защото иначе звучи като изповед на луд. Хирургът има професионална болест, за която не пишат в брошурите. Стоим прави. Операцията на гръбнак е четири, шест, понякога осем часа в едно и също положение, приведен напред, с оловна престилка, под рентгеновата дъга. Оловната престилка тежи седем килограма. За трийсет години съм прекарал в нея около двайсет хиляди часа. Започна да ме боли на петдесет и една. Първо след дълги операции. После след всички. После и без причина. Диагнозата си поставих сам, за три минути, гледайки собствената си снимка. Дегенеративна стеноза на лумбалния канал с изместване. Класика. Такива оперирам със затворени очи. На никого не казах. Четири години оперирах на аналгетици. Колегата ми анестезиолог ми даваше блокади в съблекалнята — приятелски, без вп
