Живот в Движение | Тайни за Активно Ежедневие
"Двадесет години продавам инвалидни колички. Миналата година за първи път ми върнаха четири броя — почти нови, с касовите бележки. Не ги предадох обратно в склада. И до днес стоят в килера ми, наредени в редица, покрити с найлон. Не мога да ги продам. Всеки път, когато отворя онази врата, ги гледам и си мисля едно и също. Казвам се Стефан Тодоров. На петдесет и две години съм. Имам магазин за рехабилитационна техника в София — колички, проходилки, патерици, ортопедични матраци, повдигачи за баня. Двадесет години в този бранш. Знам всеки доставчик в страната по име. И знам за клиентите си едно нещо, което никой няма да ви каже на глас. Инвалидната количка е стока, която се продава веднъж. Не защото е вечна. А защото човекът, който я е купил, повече не се връща. Връща се после за възглавница против декубитус. После за антидекубитален матрак. После идва дъщеря му и пита дали приемаме техника втора употреба. За двадесет години съм продал над две хиляди колички. И нито една от тях не се е върнала при мен, защото е станала излишна. До миналата година. Първата докараха през февруари. Виолета Кръстева, на седемдесет и една години, от Пазарджик. Продадохме ѝ количката през май преди две години — помня го, защото синът ѝ взе най-скъпата, с олекотена рама, и дълго се пазари. През февруари се обади и каза: „Искаме да върнем количката.“ Реших, че майка му е починала. Това е най-честият разговор в моята работа и знам как се води. Казах: „Моите съболезнования.“ Той отговори: „Не, не. Мама ходи. Каза да изхвърля това нещо от къщата, а аз не мога да изхвърля вещ за хиляда и двеста лева.“ Записах си. Затворих телефона. И половин минута седях, вперил поглед в стената. Втората докараха през април. Асен Балабанов, на шестдесет и шест години, от Монтана. Бивш миньор. Количката му я купиха децата в комбина, помня фактурата. Дойде сам. Зад волана. Слезе от колата, отвори багажника и извади сгънатата количка с една ръка. Стоях на вратата на магазина и гледах как човек, който
