Кадр выше наш. Полное медиа с Facebook запрошено — подставим его сюда, как только приедет.
bcydi.com
УТРЕ ИДВА ДАМАТА ОТ ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО И МИ ВЗИМА ИЛИНКА. ЗАЩОТО АЗ, БАБА Й, ЕДВА СЕ ДЪРЖА НА КРАКАТА СИ. На 66 години съм. Моята Илинка е на 7. Аз съм единствената, която ѝ е останала. Родителите ѝ — дъщеря ми Алина и съпругът ѝ Владо — загинаха преди година и половина, в катастрофа на магистрала „Тракия", близо до Пазарджик. Тир навлезе в насрещното. От колата им не остана нищо. Онази нощ взех Илинка при мен. Дамата от Закрила на детето ми я доведе в три сутринта, по пижама, и ми я сложи в ръцете. Илинка стискаше до гърдите си едно плюшено зайче и не плачеше. Още не разбираше нищо. Тогава ѝ казах: „Илинка, баба никога няма да те остави. Баба е тук. Баба ще бъде до теб." А сега гледам снимката ѝ и знам, че утре аз съм тази, която я изоставя. Защото не мога да ходя. Казвам се Марияна, живея в Пазарджик, на улица „Цар Освободител". Цял живот бях учителка. Трийсет и две години. Стоях права по цял ден между чиновете, с тебешир в ръка. Тогава никой не ми каза, че след години ще платя такава висока цена. Диабетът ми го откриха преди петнайсет години. В началото — нищо страшно, леко повишена захар, слабост след хранене. Изписаха ми Метформин, после нещо друго, после пак друго. С времето дозите растяха, а аз свикнах. В нашето семейство не беше прието да се оплакваш. Ставаш и продължаваш напред. Глупава бях. Право ви казвам — глупава. След смъртта на Алина останах напълно сама. Съпругът ми Андрей си отиде през 2019-та. Рак на черния дроб. Три месеца и го нямаше. Алина ни беше единствено дете. И Владо нямаше родители. Само аз. Първата година след катастрофата се грижех за Илинка сама. Градина, после предучилищна, храна, баня, приказки за лека нощ, кошмарите в три сутринта, когато сънуваше родителите си. Ставах, взимах я в моето легло и я гладех по косата, докато се разсъмне. Но диабетът си вършеше неговото. Захарта ми скачаше до 15, дори до 19 mmol/l. Събуждах се по четири-пет пъти на нощ с мъчителна жажда, с уста суха като пустиня, а сутрин бях по-уморена, отколк
