pullsid.com
Карам нощно такси из София вече шестнадесет години. За това време през задната ми седалка е минал целият град: возил съм пияни компании, които чупят дръжките на вратите, зарязани булки с размазан грим, полицаи след тежки смени и млади момчета, които си гризат ноктите преди първа среща. Мислех си, че след хиляди нощи зад волана мъжката природа отдавна няма с какво да ме изненада. И тогава редовен клиент ми стана един възрастен мъж от квартал „Бояна“. Той е на седемдесет и шест години. Но никога не го взимах от поликлиниката или от някоя денонощна аптека. Поръчваше ме редовно в четвъртък и събота между два и три часа през нощта — точно от онези шумни пиано барове и скъпи ресторанти около „Витошка“. Всеки път излизаше не сам, а под ръка с млада, елегантна жена на около тридесет. Прегръщаше я през талията с онази спокойна мъжка увереност, която нито се купува с пари, нито може да се изиграе. Сядаха отзад, колата се изпълваше с аромата на скъп парфюм, тя се гушеше в него, целуваха се, а той се шегуваше с такъв плътен, дълбок глас, че на мен зад волана чак ми ставаше неудобно да погледна в огледалото. Мъж на почти осемдесет години, а от него струеше тестостерон — изправен гръб, бистър поглед, без онова смазано изражение, с което сме свикнали да виждаме връстниците му. Казва се инж. Валентин Николов. Бивш строителен предприемач, вдовец от шест години. А аз? Аз се казвам Пламен, на 53 години съм. И за разлика от него, моят мъжки живот беше приключил отдавна. От седенето на шофьорската седалка по дванадесет часа всяка нощ си бях докарал класическия занаятчийски кошмар: тежък застой в таза, хроничен пpоcтaтит и пълна тишина в спалнята. Нощем се будех през час — ставах по четири-пет пъти, подпирах се с ръка на студените плочки в банята и висях с минути, стискайки челюсти от парене, само за да пусна две мъчителни капки. В леглото със съпругата ми Елена настъпи пълен мраз. Първо започна с омекване по средата, после идваше паниката, а накрая органът просто от
