Защо кръвообращението е по-важно, отколкото си мислите
Кръвно налягане 168/104 mmHg на 61 години. Майка ми достигна 165/102 на 58 години. Лекарят й предписа Лизиноприл. Почина на 71 с вечна кашлица и увредени бъбреци. Вчера и моят лекар посегна към блокчето с рецепти. Майка ми почина на 71 години. Аз съм на 61. Преди три седмици лекарят ми затвори вратата на кабинета. Щракването отекна. Седна. Отвори картона ми, без да ме погледне. Елена. Не можем да чакаме повече. Ще ти изпиша Лизиноприл. Десет милиграма на ден. Започваш от днес. Гърлото ми се свъси. Стените се наклониха. Лизиноприл. Същото лекарство, което дадоха на майка ми. В продължение на дванадесет години. Първо кашлицата. Суха, досадна, неспираща. Най-силна нощем. Не от настинка. Не от прах. Просто така. Винаги. Всеки ден. През първия месец майка ми мислеше, че е хванала настинка. Купи сироп за кашлица. Не помогна. Отиде при лекаря. Лекарят каза: от лекарството е. Така действа. Трябва да свикнеш. Да свикнеш. Дванадесет години. На гости не смееше да се смее на висок глас, защото смехът предизвикваше пристъп на кашлица. В църквата винаги седеше на последния ред. В киното никога не оставаше до края на филма. После бъбреците. Резултатите от кръвните изследвания бавно се влошаваха година след година. Креатининът растеше. Лекарят казваше: наблюдаваме. Наблюдаваха. Растеше по-нататък. 8-а година: лека бъбречна недостатъчност. 10-а година: умерен стадий. Лекарят намали дозата на Лизиноприла. Изписа и друго лекарство. 11-а година: постоянна умора. Краката й се подуваха. Вечер едва можеше да си събуе обувките. Жена, която някога возеше с колело чак до Панчарево, спираше по средата на стълбите, за да си поеме дъх. Думите на баща ми на погребението, едва чути над собствените ми ридания: таблетките не я спасиха. Само я измъчваха с тая кашлица ден след ден. Дванадесет години лекарство. Дванадесет години кашлица. Майка ми пак си отиде. Сърдечна недостатъчност. В болницата, в сиво ноемврийско утро. Лизиноприлът държеше налягането под контрол. Не спаси бъб
