{{product.name}}
Личният ми лекар отдели четири минути да погледне кръвното ми. Четири минути. После вдигна поглед, не към мен, а сякаш през мен, и ми даде час за контролен преглед след четири седмици. „168/98. Трябва да се наблюдава. Водете дневник, мерете сутрин и вечер. След месец елате пак да видим как са стойностите.“ Отидох на този преглед с мисълта, че ще обсъдим какво да правим по-нататък. В чантата си имах списък. Всичко, което бях забелязала. Кога е по-зле, кога е по-добре. Сутрешно замайване. Шум в ушите, който не минава. Усещане за стягане в тила, особено след кафе. Той дори не погледна списъка. Просто ми даде бланка за дневник на кръвното и ми насрочи следващия час. Сестра ми беше с мен. Видя всичко. От месеци ме убеждава да го запиша. Не съм от хората, които правят такива неща. Но тя казва, че хората трябва да го чуят. Казвам се Клара. На 62 години съм. Живея в Пловдив. И преди този четириминутен преглед все още вярвах, че ще решаваме заедно какво се случва с тялото ми. Трябва да се върна назад. Всичко започна в края на петдесетте ми години. Нищо драматично. Просто сутрешно замайване. Знаете онова усещане, когато ставате от леглото и стаята започва да се върти? Това стана мое ежедневие. Стягане в тила. Шум в ушите, който се появяваше без причина през деня. Преди готвех неделни обеди. Цялото семейство. Деца. Внуци. Майка ми, докато беше жива. Шест часа на крак. Готвя. Смея се. Кухнята пълна с шум и живот. После замайването се засили. После обедите станаха по-малки. После започнах да поръчвам храна, защото стоенето до печката ми създаваше такъв натиск в главата, че трябваше да сядам. Чугуненият тиган на баба ми още стои на печката. Личният лекар каза да водя дневник и да се върна след месец „да видим как са стойностите“. Все едно вече беше решил, че просто ще записвам цифри и ще чакам. Все едно тиганът вече е на някой друг. Но в това е работата. Не беше въпрос на цифри. С цифрите можех да се справя. И преди съм имала здравословни проблеми. Въпросът беше, че всички около
