КАРТАТА МИ БЕШЕ ОТКАЗАНА
222 лв. в сметката ми. 22 800 лв. дълг към банката. А на следващата сутрин там имаше 43 920 лв. — още помня как стоях и гледах известието от My UniCredit, без да мога да повярвам. Казвам се Николета Стоянова. На 32 години съм, живея в София и отглеждам сама седемгодишния си син. Работя в магазин за дрехи. Нищо особено. По цял ден сгъвам чужди дрехи, подреждам якета по закачалките и се усмихвам на клиентите, дори когато отвътре съм напълно изтощена. Заплатата ми е около 1 650 лв. на месец. И някак само няколко дни след заплата почти всичко вече е изчезнало. Наем. Ток и отопление. Интернет и телефон. Транспорт. Храна за училище. Занималня. Отстрани вероятно не изглеждаме бедни. Апартаментът е чист. Синът ми има дрехи. В хладилника винаги се старая да има нещо за ядене. Това, което той не вижда, е как в 11 вечерта седя на кухненската маса, преглеждам всяко плащане в телефона си и смятам коя сметка може да почака още няколко дни. След раздялата ми трябваше много бързо да намеря ново жилище. Депозит. Първи наем. Най-необходимите мебели. Всичко наведнъж. Тогава взех потребителски кредит. В началото си мислех, че ще се справя. Но месец след месец плащах само колкото можех. И един ден отново получих писмо. Оставащ дълг: 22 800 лв. Прочетох сумата сигурно десет пъти. След това отворих приложението на UniCredit Bulbank. 222,00 лв. Това беше всичко, което имах в сметката. А до следващата заплата оставаха още няколко дни. На следващата вечер отидох до супермаркета, за да напазарувам за следващите дни. Паста. Мляко. Хляб. Евтин сос. Кисело мляко, което синът ми обича. Ябълки. Няколко неща за закуска и още най-необходимото за вкъщи. Още докато чаках на касата, започнах да усещам онова неприятно напрежение. Сумата беше малко повече, отколкото имах. Доближих картата. Отказана. Опитах още веднъж. Същият звук. Касиерката тихо каза: „Няма достатъчно средства по картата.“ Не беше груба. И може би точно това го направи още по-неловко. Усещах как хората з
