Г-жо Стоянова, имате 72 часа преди принудителното изпълнение. Спомням си точно момента, в който животът ми се промени завинаги. Казвам се Николета Стоянова. На 38 години съм. Живея в Лондон, в района Баркинг, заедно със съпруга ми Марчин Дембски и двете ни деца — Ола, на 6 години, и Куба, на 4 години. Преди 10 години заминах от България. Марчин и аз дойдохме в Обединеното кралство с два куфара и с голяма надежда. В началото работехме в складове, чистехме, извършвахме доставки — каквото и да е, само за да се установим. След три години разбрахме, че няма да се върнем. Така че преди 7 години решително купихме къща. Малка къща с тераса в Баркинг. £325.000. Платихме малка първоначална вноска, а месечната вноска беше около £1.450. Беше трудно, но се справяхме. Аз работех като администратор в малка логистична компания. Марчин беше шофьор на доставки. Нещата вървяха добре — докато всичко не се срина. В началото на 2025 г. моята компания обяви съкращения. Бях сред уволнените. Първите 6 месеца оцеляхме от спестявания. После те свършиха. Марчин се опита да вземе извънредни смени, но не беше достатъчно. Започнахме да трупаме закъснения. Един месец. Три месеца. Осем месеца. Банката Monzo ми звънеше всеки ден. После дойдоха препоръчаните писма. След това и крайният срок. Просрочено задължение: £47.983,39. Ако не платехме до крайния срок, започваше процедурата по принудително изпълнение. Щяхме да изгубим къщата. И сега това: 72 часа. Останах вцепенена в кухнята, с треперещ телефон в ръка. Марчин влезе. Видя лицето ми. — „Николета? Какво се е случило?“ Показах му екрана. Не каза нищо. Седна до мен, взе ръката ми. И останахме така, в тишина, гледайки стената. Ола и Куба бяха в своята стая. Чувах малките им гласчета. Спомням си, че си помислих: след 3 дни те няма да имат своя стая. Тази мисъл ме съсипа. През онази нощ не спах. Останах легнала, гледайки тавана, а умът ми се въртеше в омагьосан кръг. Невъзможни решения. Цифри, които се въртяха. £47.983,39. И н
