Кадр выше наш. Полное медиа с Facebook запрошено — подставим его сюда, как только приедет.
„Госпожо Пламенова, имате 72 часа.“ Никога няма да забравя момента, в който всичко се срина. Казвам се Зорница Пламенова. На 38 години съм. Живея в София, в ж.к. Люлин 5, със съпруга ми Иван и двете ни деца — Елица, на 9 години, и Мартин, на 6. С Иван се преместихме в София преди 11 години от Плевен. Пристигнахме с два куфара, малко спестявания и надеждата, че ако работим достатъчно, някой ден ще имаме нормален живот. В началото приемахме всякаква работа. Почистване. Складове. Доставки. Нямаше значение какво е — важното беше да има заплата в края на месеца. След няколко години нещата най-накрая започнаха да се подреждат. Аз си намерих работа като административен служител в частна медицинска клиника в София, а Иван започна работа като шофьор-куриер. Не печелехме много. Но имахме стабилни доходи. И най-важното — имахме наш дом. Преди около седем години решихме да купим апартамент. Намерихме двустаен апартамент в Люлин 5, около 60 квадратни метра. Цената беше малко над €110 000. Взехме ипотека и всеки месец плащахме около €560. За нас това беше огромна стъпка. Всеки месец внимателно изчислявахме разходите си. Не беше лесно, но се справяхме. Имахме дом. Децата имаха собствена стая. И за първи път в живота си имахме усещането, че сме изградили нещо свое. Докато не дойде началото на 2026 година. В клиниката обявиха преструктуриране. Съкратиха част от административния персонал. Аз бях една от хората, които останаха без работа. Първоначално не се притесних. Помислих си: „Ще си намеря друга работа.“ Бях работила години наред. Имах опит. Имах CV. Щях да се справя. Поне така си мислех. Започнах да кандидатствам навсякъде. Но седмиците минаваха. После месеците. На едно място ми казаха, че търсят човек с повече опит. На друго — че предпочитат по-млад кандидат. На трето ми предложиха заплата, с която едва бихме покрили сметките. А на последното интервю чух: „Ще се свържем с вас.“ Вече знаех какво означава това. Иван започна да работи по
