Научете повече 👉
Вече не мълча. Мразя турците. И до края на живота си ще ги мразя. Те съсипаха живота на сина ми. Казвам се Елена Димитрова. На 48 години съм. Двадесет и пет години работя в клиника. Медицинска сестра. Започнах като санитарка на двадесет и три, сега съм старша медицинска сестра на смяна. Районна клиника в „Младост“, отделение по рехабилитация — следоперативно възстановяване, фрактури на бедрената шийка, болни от инсулт. Лежащи, които трябва да вдигаш, обръщаш, изправяш. Всеки ден по дванадесет часа. Мъжът ми се казваше Калоян. Замина преди десет години. Взе си нещата, но остави сина. Каза — „На 32 съм, искам да живея." Замина за Бургас. В началото се обаждаше на Даниел веднъж месечно. После веднъж годишно. Последния път говориха преди две години. Даниел е единственият ми син. На 16 е. Учи в десети клас. По математика — добър, по български — солиден среден, обича английски. Вечер излиза с приятели — компанията им се събира на училищното игрище. Играе на конзола, слуша музика, която не разбирам. Обикновено шестнадесетгодишно момче. И това е най-ценното, което имам. Живеем у майка ми — в малък апартамент във Варна, квартал „Аспарухово". Трима. Мама е на 72. Пенсия — 550 лева, половината отива за лекарства. Коленете и кръстът я болят от сутринта — до кухнята ходи пет минути, като се държи за стената. Никога не се оплаква — само масажира ръцете си, когато мисли, че не гледам. Заплатата ми стига за наем, храна, дрехи за сина и бензин за старата Шкода Фабия от 2003 година. За повече — не. Но и не ни трябва. Приготвям на Даниел закуска всяка сутрин, когато не съм на нощна смяна. Баница и чай. Не обича баница сутрин. Но яде — защото знае, че съм станала в пет, за да приготвя всичко. Шести февруари. Петък. Тази вечер Даниел се връщаше от приятел — играли на конзола. Обикновено се вози с автобус. Но следващият — чак след двадесет и пет минути. Пеша през парка — около двадесет минути. По-бързо, отколкото да чакаш. В парка го пресрещнаха трима. Както се изясни по-късно п
