Правех всичко правилно. А на третия етаж не можех да се изкача.
Две години ядох по-малко сол, пиех лекарствата точно навреме, свалих седем кила. Кръвното беше стабилно. Изследванията идеални. Но да се изкача на третия етаж без спиране не можех. В два часа нощта се събудих, но не от болка. Нямаше рязко покачване на кръвното. Нямаше паника. Нямаше усещане, че се случва нещо спешно. Просто някаква странна тежест. Сякаш сърцето работи малко по-силно, отколкото трябва. Сякаш тялото не може напълно да се отпусне. Лежах и слушах собственото си дишане. И за първи път от дълго време се появи мисъл, която преди се опитвах дори да не допускам: ако сега нещо се случи… ще успея ли изобщо да се обадя на някого? Обърнах се на една страна, погледнах часовника. 02:17. До сутринта оставаха почти четири часа. И вече знаех — повече няма да заспя. Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Както винаги. Станах, сложих чайника, отворих прозореца в кухнята. И автоматично извадих апарата за кръвно. Ако имате кръвно, разбирате това без обяснения. Това дори не е навик. Това е ритуал. Да седнеш. Да сложиш ръката на масата. Да не мърдаш. Да не говориш. Маншетът се стяга. Няколко секунди тишина. И моментът, в който цифрите решават какъв ще бъде денят ти. 138 на 86. Не е идеално. Но и не е опасно. „За вашата възраст показателите са добри", казваше кардиологът. Чувала съм тази фраза десетки пъти. И точно затова дълго се убеждавах, че всичко е наред. ======== Най-странното започна не с кръвното. А с усещанията. Сутрин главата сякаш тежка. Понякога лек шум в ушите. Понякога слабост, която е невъзможно да обясниш. Не е болест. Но и не е здраве. Най-точната дума е — между. Не достатъчно зле, за да извикаш лекар. Не достатъчно добре, за да живееш спокойно. Продължавах да работя, да се виждам с хора, да правя обичайните неща. Но вътре постоянно имаше усещане, сякаш организмът работи на резерва. Като телефон, който показва 40%, но се изтощава прекалено бързо. Започнах да си записвам показателите. Дата, сутрин, вечер. След няколко месеца имах цял
