{{product.name}}
🔴 НЕ МЕ Е СРАМ ДА КАЖА КАК ЖИВЕЯ В НИДЕРЛАНДИЯ 🔴 Казвам се Елена, на 32 години съм. От България съм, от малък град близо до Пловдив. Преди три години заминах за Нидерландия. Не защото мечтаех за „нов живот“. А защото у дома вече не се справях сама. Сега живея в Айндховен. Не в центъра. Обикновен квартал. Дъжд, велосипеди, еднакви къщи. Отглеждам сина си сама. Казва се Алекс, на 6 години е. Работа — склад. Логистика. Ротердам, Айндховен, Тилбург — за туристите това са красиви градове. За нас, мигрантите, — просто места, където има смени и работа. Денят ми изглежда така: 05:30 — аларма 05:50 — ставам тихо, за да не събудя сина си 06:20 — бърза закуска 06:50 — водя Алекс 07:40 — вече съм на смяна Кутии. Скенер. Лента. Палети. Нищо особено. Просто тежка физическа работа. Към вечерта ме болят ръцете. Боли ме гърбът. В главата ми е празно. Понякога си мисля, че не живея. Просто влача дните един след друг. Вечер Алекс пита: — „Мамо, ще отидем ли лятото на почивка?“ Отговарям: — „Ще видим“. Въпреки че разбирам, че за това няма пари. Наем. Детска градина. Храна. Транспорт. Заплатата свършва по-бързо, отколкото минава седмицата. Миналата седмица се прибирахме вкъщи под дъжда. Хората караха велосипеди, някой се смееше, някой говореше по телефона. И изведнъж Алекс каза: — „В училище казаха, че лятото всички ще ходят на почивка. Ние също някога ще отидем ли?“ Нищо не отговорих. Защото нямах пари дори за нови маратонки за него. Да не говорим за почивка. В онази вечер, когато заспа, лежах на дивана и скролвах телефона. Просто за да изключа от мислите. Реклама на игра. Dragon Spin. Затворих. След минута — отново. Влязох в коментарите. Хора от Нидерландия. Скрийншотове. Изтегляния на пари. Помислих си: поредните приказки. Но после си спомних въпроса на Алекс. И си помислих: по-лошо няма да стане. Оставаха ми 25 €. Последните. Направих депозит. Първите завъртания — нищо. Празно. Вече исках да затворя приложението. И в този момент екранът сякаш потреп
