Install here 👉
Две години обслужвах шофьори на камиони за пари. Стига. Здравейте на всички. Казвам се Елена, на 26 съм. Израснах в малко градче в Северна България. На 24 разбрах, че ако остана там, ще работя цял живот за стотинки и ще гледам как животът ми минава покрай мен. Затова си събрах багажа и заминах за София. Мама ми даде последните си 1300 евро. „За начало“, каза тя. „Само не ме разочаровай“. Наех една мъничка стая в покрайнините за 480 евро на месец и започнах да пращам автобиографии наляво и надясно. Отговорите бяха почти винаги едни и същи: или неплатен стаж, или минимална заплата. След наема и покупките в Kaufland почти не оставаше нищо. След два месеца в сметката ми имаше по-малко от сто евро. Наемът трябваше да се плати след седмица. Седях на пода в кухнята и за първи път наистина се уплаших. Една позната, която вече няколко години живееше в София, ми го каза направо: „Има вариант. Бързи пари. Но тежки. В един мотел на магистралата, където спират шофьорите на камиони.“ Дълго мълчах. После просто кимнах. Първата нощ беше кошмар. Седях в стаята, ръцете ми трепереха, сърцето биеше толкова силно, че мислех, че ще изскочи от гърдите ми. Но парите дойдоха. После още. След няколко седмици вече знаех колко трябва да „работя“, за да покрия наема и още нещо да оставя. Средно изкарвах между 1100 и 1400 евро на месец, ако ходех почти всеки ден. Издържах почти две години. За това време се научих да не им гледам в очите. Научих се да не чувам какво казват. Научих се да се усмихвам, докато отвътре всичко беше свито. Но уважението към себе си изчезна много бързо. Оставаше само умората и това постоянно усещане, че съм мръсна, което не изчезваше дори след най-дългите душове. След половин година мама разбра всичко. Не знам кой ѝ е казал. Обади ми се и плачеше. После каза тихо, но много ясно: „Не се връщай вкъщи. Вече не си моя дъщеря.“ След това стана още по-зле. Започнаха пристъпи на паника. Понякога лежах в леглото и не можех да стана. Парите отиваха за психолог и хапчета. Да тър
