„Госпожо Венциславова, имате 72 часа.“
„Госпожо Венциславова, имате 72 часа.“ Все още помня точния момент, в който разбрах, че може да загубим дома си. Казвам се Ралица Венциславова. На 36 години съм. Живея в София, в ж.к. Люлин 6, със съпруга ми Иван и двете ни деца — Елица, на 8 години, и Мартин, на 5. С Иван се преместихме в София преди десет години от Велико Търново. Пристигнахме с два куфара и няколко хиляди евро спестявания. Имахме големи планове. Но реалността беше малко по-различна. Първите няколко години работехме каквото намерим. Аз започнах работа в малка счетоводна фирма, където обработвах документи и фактури. Иван започна като техник по поддръжката на офис сгради. Не печелехме много, но имахме стабилни доходи. След няколко години успяхме да спестим достатъчно за първоначална вноска. И тогава направихме най-голямата покупка в живота си. Нашият апартамент. Двустаен, около 60 квадратни метра, в Люлин 6. Платихме малко над €110 000. Взехме ипотека и месечната ни вноска беше около €560. Всеки месец внимателно изчислявахме разходите си. Но се справяхме. Имахме дом. Децата имаха собствена стая. И за първи път в живота си имахме усещането, че сме изградили нещо свое. До началото на 2026 година. Тогава фирмата, в която работех, загуби един от големите си клиенти. Последваха съкращения. Първо съкратиха няколко души от офиса. После още няколко. Накрая дойде моят ред. „Ралица, съжаляваме, но позицията ти се закрива.“ Това беше всичко. Останах без работа. Първоначално не се паникьосах. Мислех си, че ще намеря нещо за месец-два. Започнах да изпращам CV-та. Десетки. После стотици. Получавах отговори, но почти винаги едни и същи: „Ще се свържем с вас.“ „Избрахме друг кандидат.“ „Търсим човек с повече опит.“ Месеците минаваха. А ипотеката си оставаше. Иван започна да работи повече. Вземаше допълнителни часове. Поемаше аварийни повиквания. Работеше през почивните дни. Но една заплата и половина вече не стигаха. Първо спряхме да излизаме. После спряхме да купувам
