👉👉👉
6 ГОДИНИ ВО ФРАНКФУРТ — СПРЯХ ДА СЕ СТРАХУВАМ ОТ ОБАЖДАНЕТО Казвам се Николай Стоянов. На 39 години съм. От България съм. Живея във Франкфурт, в квартал Борнхайм. Имам съпруга и осемгодишна дъщеря. И всичко, което правя в този живот, го правя за тях. Дойдох в Германия преди шест години. Мислех си, че за една година. Може би две. Ще спечеля, ще се върна, ще купя апартамент в София. Както всички, които се качиха на автобуса София — Франкфурт през 2019 година. Сега работя като шофьор в DPD. Развозя пратки из целия Франкфурт и околностите. 10–12 часа на ден. Пет-шест дни в седмицата. Между 80 и 120 адреса на ден. Краката ме болят вечер толкова, че едва стигам до вратата. Гърбът – отделна история. Ставам в 4:30. Звъни алармата. Навън е тъмно. Не я чувам – събуждам се минута преди това. Тялото е свикнало. Кафе. Бърз душ. И на работа. В 5:45 вече съм в склада на DPD. Шум. Кашони. Сканери. Мотокари. Хора тичат навсякъде. Вземаш сканера – и работата започва. Сортиране. Товарене. Пратки. Някои леки, други по 20–30 килограма. Трябва да се работи бързо. Ако не успееш да натовариш колата навреме – клиентите звънят, шефът е недоволен, губиш смяна. До 7:30 колата е натоварена и тръгвам. Първото, което ме посреща, са задръстванията. Сутрешният Франкфурт стои на място. Особено в центъра и покрай входа на града. Тесни улици. Стари сгради. Почти няма къде да паркираш. Включвам аварийките. Грабя пратките. Тичам. Писък на скенера. Вход. Стълби. Следващата сграда. И още една. Понякога никого няма вкъщи. Понякога се налага да чакам. Понякога една доставка отнема десет минути. И точно тогава започва да звъни телефонът. Клиенти. „Къде ми е пратката?“ „Кога ще дойдете?“ „Не съм си вкъщи. Елате по-късно.“ А ти знаеш, че това е невъзможно. Алгоритъмът на DPD следи всяка минута. Време за доставка. Скорост. Маршрути. Ако не се впишеш – началството вижда веднага. Забележка. Или просто не те слагат в смяна на следващия ден. Това психически много изморява. Понякога просто изключвам звука
