Viktor Dimitrov — крутилось 1 дн, охват 321

👉👉👉

„Вече не карам чужди бусове. Сега имам свой“ Казвам се Виктор, на 36 години съм. От Враца съм, но живея в Дъблин от седем години. Бях просто шофьор в чужд бус. Храна, пратки, продукти — всичко, което трябва да се разкара из града. Звучи лесно. Ама не е. В 7 сутринта вече съм зад волана. Навигация, задръствания, дъжд. Дъблинският дъжд е отделна тема. Вали винаги. Ситен, студен, лепкав. За деня изкарвах по 200–250 километра из града и околностите. Краката ме боляха от педалите, гърбът ми се схващаше от седалката. График — 10–12 часа. Понякога и повече. Ако закъснееш — звъни диспечерът: „Viktor, where are you? We're waiting“. Стисках волана и мълчах. Наемах стая 7 квадрата в Бланчардстаун. Малък прозорец гледаше към паркинга. Гледах чуждите коли и си мислех за моята. Плюс кола, гориво, застраховка, данък. И дълг — €4,200, който бях взел преди две години от приятели, когато помагах на родителите. Почти бях го изчистил — оставаха €1,800. Гледах другите бусове по пътя. На тях бяха написани имената на собствениците. Собствена доставка, собствена работа. Мечтаех си за такова нещо. Не ми трябваше голям офис. Нямаше нужда да наемам хора. Просто собствен бус. С моето име отстрани. Да се събуждам и да знам: днес работя за себе си. Родителите ми живеят във Враца. Вече са пенсионери. Помагах им, когато можех. И винаги съм искал да го правя по-често. Знаех, че един ден ще мога. Просто не знаех кога. Една вечер, късно, бях на бензиностанция. Дъждът се лееше като из ведро. Стоях с пистолета в ръка, когато чух познат глас: „Виктор?“ Обръщам се — момче от строежа, дето понякога разтоварвах стоки. Бяхме се засичали няколко пъти, не повече. Отначало не го познах. Защото стоеше до бял бус. И на вратите беше написано името му. Приближих се. Погледнах. — Твой ли е? — попитах. Той се усмихна: — Мой. — Как? — попитах. Погледна ме, после дъжда, после пак мен. — Слушай — каза той. — Рискувах €30. Просто опитай. Затръшна вратата и потегли. Стоях под дъжда с пистолета в ръка и гл