Възстановете силите на тялото си!
Не ми е лесно да пиша за това. Но ако мълча — ще е нечестно към онези, които сега нощем лежат до жена си и се правят, че спят. На 58 съм. И последните две години лъжех жена си. Не за други жени. По-лошо. Лъжех я, че съм уморен. Че ме боли кръстът. Че „хайде утре". Всяка вечер измислях нова извинка, само и само да не легна в леглото и пак да се почувствам счупен. Защото при мен спря да работи. Е, разбирате. Отначало беше през път. Ами, години, мислех си. После „през път" стана — почти никога. А после се хванах, че изобщо избягвам близостта. Не защото не искам. А защото предварително знам — няма да стане. И този срам… Той е по-лош от самия проблем. Защото в главата ми все по-често се въртеше една мисъл: колко още ще търпи тя? ⸻ Мълчах. Мъжете не говорят за такива неща. На риболов не се обсъжда. С приятели — още по-малко. Дори при лекар да отида беше тежко. Седиш в коридора на поликлиниката между бабички с кръвно и си мислиш: „Аз съм нормален мъж. Как попаднах тук?" Лекарят изписа хапчета. Ами, тези. Сините. Няма да пиша името — и без това го знаете. Работеше ли? Ами, формално — да. Взимаш час преди, като по разписание. Жената знае, че съм пил нещо. Цялата романтика — като посещение при зъболекар. Записа се, отиде, свърши работата. И в главата една мисъл: „А ако един ден и хапчето не помогне — тогава какво?" ⸻ Пробвах хранителни добавки. Три различни. Една с някакъв корейски корен. Друга с трибулус. Третата изобщо не помня — на кутията имаше елен нарисуван. Нула ефект. Пари на вятъра. ⸻ И тогава се случи една история. Лятото бяхме на село, край Велико Търново, у роднини. Братовчед ми, Пламен, връстник ми. И двамата не сме слаби. И двамата с кръвно. И двамата — порода такава. Само че аз цяла вечер седях на стола и се правех, че ми е добре. А той тичаше с внуците, въртеше скарата, местеше маси. Жена му висеше на него, сякаш са на двайсет и пет. А моята седеше вътре и ровеше в телефона. ⸻ Вечерта, като останахме сами при скарата, не издържах.
