👉👉👉
6 ГОДИНИ В ГЕРМАНИЯ — ОТНОВО МОГА ДА ДИШАМ Казвам се Димитър. На 44 години съм. От България съм, от малък град недалеч от Пловдив. Вече шест години живея и работя в Германия. Когато дойдох тук, исках само едно — семейството ми да не се нуждае от нищо. Знаех, че ще е трудно. Но бях готов. Сега работя като заварчик в малко производство край Щутгарт. Всеки ден — 8–10 часа в цеха. Метал, заварка, шум, постоянна концентрация. Работата не е лесна. Но се гордея, че мога да издържам семейството си. Имам жена и две деца. Под наем сме в малък апартамент. Опитваме се да пестим. Да спестяваме за напред. Преди две години родителите ми в България ремонтираха къщата. Покривът течеше, парното едва работеше. Спестяваха цял живот, но не им стигнаха парите. Не можех да им кажа: "Не". Поех всички основни разходи. Мислех си: "После ще върна. Имам работа — значи ще се оправя". Но нещата не тръгнаха както трябва. След ремонта дойдоха други сметки. Токът и водата поскъпнаха. Децата пораснаха — училище, дрехи, занимания. Всеки месец парите изчезваха в деня на заплатата. Наем. Сметки. Месечни вноски. Храна. В края на месеца — почти празен портфейл. Общата сума на дълга стигна 17 000 евро. Спрях да спя. Нощем лежах и пресмятах. Знаех: още един непредвиден разход — и всичко ще се срине. Не казвах на жена си. Тя виждаше, че съм станал нервен, но аз се измъквах с мълчание. Една нощ тя се събуди и попита: — Димитре, защо не спиш? Казах: — Всичко е наред, спи. Но тя знаеше, че това не е вярно. И аз знаех, че тя знае. Просто мълчахме в тъмното. А аз лежах и гледах тавана. Спомнях си как мирише домът в България. Баницата, която мама пече в неделя. Как седяхме на масата и всички се смееха. Затварях очи и усещах тази миризма. А когато отварях — виждах чужд таван в чужда страна. И пак броях. Броях до сутринта. Всяка сутрин пиех кафе от термос в колата на път за работа. Защото в кафенето е скъпо. Отдавна не си позволявах нищо излишно. Дори не помня кога последно съм купил нещо просто така
