snlfy.icu
Три години правех всичко по правилата. И пак останах с нула. Ще ви разкажа какво стана след това. Казвам се Иван Стоянов. На 35 години съм. От София съм, от Люлин. Не от онази България, която виждат туристите — с бели къщички, море и картички. От истинската. Бетонни блокове, стари балкони, шум по улиците, Kaufland на пътя за вкъщи, сметки върху масата и хора, които сутрин отиват на работа, а вечер броят стотинките до края на месеца. Не съм от тези, които пишат такива неща в интернет. Никога не съм споделял личното. Винаги съм казвал: всеки има своите проблеми, кой ще слуша моите? Но няколко души, на които им разказах на живо, ми казаха едно и също: „Иване, напиши го. Може да помогне на някой.“ Затова пиша. Кой съм аз Пораснах в Люлин. Баща ми цял живот беше шофьор, понякога помагаше и в склад. Когато кръстът му се предаде напълно, хвана работа като охранач на един малък паркинг. Майка ми беше чистачка: входове, офиси, понякога по къщи. Нормално българско семейство. Не сме гладували, но „възглавница“ никога не е имало. Просто работа, вкъщи, сметки, неделен обяд при родителите, кафе на балкона и разговори за цените и за това как преди беше по-лесно. В университет не отидох. Не защото бях глупав. Просто вкъщи трябваха пари. На 18 започнах да помагам на строежи. В началото носех чували, чистех шума, подавах инструменти. После се научих на плочки, гипсокартон, мазилки, дребни ремонти. На 27 вече бях нормален майстор. На 32 понякога ми доверяваха и малък обект, когато майсторът не можеше да дойде. Имах стабилност. Нормална работа. Ритъм, който познавах. Не бях разточител. Не седейки всяка вечер по кръчми. Не ходих по курорти. Не взех кредит за нов телефон. Не купих кола, за да доказвам нещо на някого. Наемах си един апартамент в Люлин, стар, но приличен. Движех се със стара Toyota Yaris от 2009-та. Готвех вкъщи. Понякога кафе с момчетата след смяната, понякога по една бира в петък. Живях просто. Но живеех нормално. Или така си мислех. Как ми и
