👉👉👉
Дойдох в Англия да работя, а не да оцелявам. Но оцеляването се оказа по-важно Казвам се Елена, на 40 години. От Варна съм. Преди четири години дойдох в Англия. Мъжът ми беше тук от две години. Казваше: "Елена, ела, ще се оправим". Дойдох. Затваряхме кредити. Живяхме. След година каза: "Аз се връщам. Ти ако искаш — остани". Останах. Сама. С дъщеря ми Дария. Тогава беше на 5. Сега е на 9. Работя в старчески дом в покрайнините на Лийдс. Не в болница. В къща. Къща с 40 стари хора. Повечето не стават от леглото. Аз ги мия, обличам, храня, сменям им памперсите. Смяната ми е 12 часа. От 7 сутринта до 7 вечерта. Понеделник, вторник, сряда. Четвъртък почивам. Петък, събота, неделя — пак. Това е животът ми от четири години. Ръцете ми миришат на дезинфектант. Дори след душа все още усещам тази миризма. След смяна стоя под душа 20 минути, но тя си остава. Влязла е в кожата. Вече не помня как миришат ръцете ми без нея. Гърбът ме боли от вдигане на старци. Краката ме болят след 12 часа. Не се оплаквам. Това е работа. Живея в малка къща под наем. Една спалня. Дария спи на горното легло — аз на долното. Къщата е стара. Прозорците текат. През зимата слагам кърпи на первазите, за да спирам водата. Кухнята ни е 4 квадрата. Банята — 3. В нея се побираме само двете. Дария казва: "Мамо, като порасна, ще ти купя голяма баня". Усмихвам се. Това ме държи. Взимам £1,900 на месец. £700 — наем и сметки. £300 — изпращам на майка ми във Варна (тя е на 70, пенсията й е £150). £200 — училище, екскурзии, учебници за Дария. £150 — храна. £80 — транспорт. Остават £470. Но винаги нещо се случва. На Дария й трябват нови обувки. Котелът се чупи. Винаги нещо. Преди три месеца дойде писмо. От общината. Пишеше: "Неплатена такса за смет. £180. Плюс глоба £75. Ако не платите — съд". Нямах £255. Нямах нищо. Обадих се на мъжа си във Варна. Казах: "Имаме проблем". Той каза: "Елена, не съм ти мъж вече. Справяй се". Затвори. Седях в кухнята. Гледах стената. Дария дойде, прегърна ме и каза: "Мамо, всичко
