Кадр выше наш. Полное медиа с Facebook запрошено — подставим его сюда, как только приедет.
💔😤 74 ЛЕВА В КАРТАТА, СИНЪТ МИ СЪС СКЪСАНИ МАРАТОНКИ И КАСИЕРКАТА В КАУФЛАНД, КОЯТО ТИХО КАЗА: "ОТКАЗАНА" Мислих дълго преди да напиша всичко това. Защото все още ме е срам да си спомня онази вечер. Казвам се Елена Георгиева. На 34 години съм, живея в София, в квартал Люлин, и отглеждам сина си сама. Казва се Мартин. На девет години е. За туристите София е Александър Невски, Витоша, жълтите павета, парковете и снимките пред Народния театър. За мен София е автобусът, който винаги закъснява. Наемът, който изяжда повече от половината заплата. Опашките в супермаркета след работа. И постоянният страх, че синът ти ще поиска нещо нормално и ти пак ще трябва да кажеш: — Днес не, миличък. Друг път. Работя като продавач-консултант в магазин за дрехи до бул. "България". Не е бутик. Обикновен магазин. Сгъвам тениски, окачвам якета, оправям пробните след клиентите, усмихвам се, когато отвътре съм вече празна. Заплатата ми е 1 916 лева. Наемът на малкото апартаментче — 1 525 лева. Карта за градски транспорт. Ток. Парно. Закуските в училище. Лекарства, защото Мартин винаги се разболява през зимата. Хранителни стоки. И един стар дълг, който остана от развода, когато трябваше набързо да се преместя и да купя поне легло, хладилник и гардероб. Баща му не изчезна по драматичен начин. Без големи сцени. Първо беше "този месец не мога", после "ще видим по-късно", после нова приятелка, нов живот, нов номер. А ние с Мартин си останахме в стария живот. И по някакъв начин продължавах. Майките правят така. Дори когато вече не могат. Миналия месец маратонките на Мартин започнаха да се късат. Първо малко отстрани. После все повече. Забелязах, когато седеше в кухнята и пишеше домашни, и си местеше крака под масата. Подметката беше паднала почти наполовина. — Мартин, защо не ми каза? Погледна ме и сви рамене. — Още са хубави. Взех тази маратонка в ръка. Не беше хубава. Беше свършила. Казах му: — В събота купуваме нови. Усмихна се, сякаш му бях обещала п
