Линк към приложението
„Госпожо Стоянова, остават ви 72 часа до принудително събиране на дълга.“ И до днес помня момента, в който животът ми се преобърна. Казвам се Мария Стоянова. На 38 години съм. Живея в Пловдив със съпруга ми Николай и двамата ни сина – Мартин, който е на 7 години, и Борис, който е на 4. Преди 10 години се преместихме в Пловдив от едно малко градче в Централна България. Аз и Николай дойдохме само с два куфара и много надежда. В началото хващахме каквато работа намерим – складове, почистване, доставки – всичко, само и само да се закрепим. След три години разбрахме, че вече няма да се върнем обратно. Затова преди седем години решихме да си купим къща. Малка къща с тераса в Пловдив на стойност 210 000 €. Дадохме малка първоначална вноска, а месечната ипотечна вноска беше около 950 €. Не беше лесно, но се справяхме. Аз работех като администратор в малка логистична фирма. Николай беше куриер. Всичко си вървеше добре... докато един ден животът ни не се обърна с главата надолу. В началото на 2025 година фирмата, в която работех, обяви съкращения. Аз бях сред уволнените. Първите шест месеца живяхме със спестяванията си. После и те свършиха. Николай започна да работи извънредно, но това не беше достатъчно. Започнахме да закъсняваме с вноските. Един месец. Три месеца. Осем месеца. От УниКредит ми звъняха всеки ден. После започнаха да идват препоръчани писма. А след това получих и последното предупреждение. Просроченото ни задължение беше 27 800 €. Ако не платим навреме, щеше да започне процедура по принудително събиране. Щяхме да загубим дома си. А до това оставаха само 72 часа. Стоях в кухнята като вцепенена, с телефон, който трепереше в ръката ми. Николай влезе и погледна лицето ми. — Мария? Какво е станало? Показах му екрана. Той не каза нищо. Просто седна до мен и ме хвана за ръката. Стояхме мълчаливо и гледахме в стената. Мартин и Борис бяха в тяхната стая. Чувах гласовете им, докато си играеха. А аз не спирах да мисля само за едно – след три дни те вече няма д
